И като капки нежен дъжд
събирам строфи разпилени.
Сълзи, усмивки, океан,
емоциите слепвам в мене.
И те валят като порой,
изливат се потоци буйни.
Душата няма миг покой,
долавя строфи ранобудни.
И сякаш звездно са небе,
а аз пък астролог гадател.
Ала ще свържа не съдби,
а думите като приятел.
Тук ще погледна на далеч,
какво ли може да се случи.
И само с мерената реч,
споделям днес какво научих.
И мисля си, че само той,
на знанието пръв ваятел.
Намира в мисълта покой,
а в същността ми пръв приятел.
И мозакът наистина не спи,
и в сънищата размишлява.
Сърцето буйно как тупти,
и радост или мъка го раняват.
Тъй впечатления навред,
отделни строфи аз да свържа.
И само сянка, силует,
но нея в стих ще я завържа.
Събирам капчици от дъжд,
от сълзи на листата бледи.
Любов и мъка в кратък миг,
за океан надежда, стих от мене.
© Петър Петров Все права защищены