Не ми пришивай фамозни имена –

аз съм онази... Чуждата, без име,

която все се скита по света

и търси бряг през всичките години.

Не се опитвай да ме разбереш –

очите ми достатъчно говорят.

Kогато вместо слънце виждаш скреж

е време да им подариш простори.

Не бързай да ме впрегнеш във хомот –

свободата ми по-ценна е от хляба,

какво тук значи земният живот,

не успея ли и нея да опазя?

Не очаквай удобно да мълча

когато те не искат да говоря –

да бъда като тях дори не ща,

пък кой каквото иска да мърмори...

Не ставам за леха на всеки цвят

и не пасвам като камък във стена,

но усетя ли в теб моя аромат:

Тогава, чак тогава, ти ела!