Идва вечерта и душата ми бавно умира.
При всеки следващ удар на сърцето си мисля, че то спира.
Лягам, но усещам празнина.
В леглото студено аз се въртя и все не мога да заспя.
Болка сърцето ми раздира, но не си и посмисля тя да спира.
Лyтам се из спомените стари... пълни с толкова мечти.
Едва ли някои си представя колко много сърцето ми кърви.
Дните стари аз опитвам да изтрия...
Някъде там... дълбоко в сърцето да ги прикрия...
За мене тези години заедно с теб бяха магия!
Дали ще ги забравя...? Едва ли... но вярвам, че ще ги изгоря...
просто така... все едно са хартия!