Стоя в килия и се ослушвам.
Светът през прозорец гледам.
Не помня какво е свободата,
нито какъв е аромата на цветята.

С окови студени съм прикован
към стена от стомана и бетон.
Стена измазана с кръв и кал.
Тук има само скръб и печал.

Мръсотия, студ и влага,
чак до костите се впива.
В мрачна и самотна килия
чакам греховете да отмия.

В града на сенките утро настана
и слънце през прозореца ме огря.
Усмивка на лицето ми изплува.
Един ден по-малко ми остава.

 ***

Виждам Муха жадна за свобода,
упорито в прозореца се блъска.
От страховете на затвора бяга
и с невидима преграда се бори до края.

Блъска се и тръшка, та шум се вдига
удар след удар, шумът се усилва.
Бръмчене, блъскане ритмично,
красиво като песен мелодично.

Гръм се чу и сянка над килията ми паднаа.
Слънцето скриха облаци по-мрачни от ада.
Ветровете пеят, облаците танцуват,
всякаш горе те нещо плануват.

Бръмченето заглъхна, блъскането спря.
Мога само да гледам и ето го края.
Като есенно листо кацна на земята
Прах при прахта. Ето изпя си песента.

 ***

Сведох глава и пролях сълза
за тази измъчена мъртва Муха.
Въпроси и отговори ме затрупаха,
а сълзите да се леят продължиха.

Такава ли е и моята съдба?
Не по-различна от тази на Муха.
Защо избрах да бъда грешен?
Краят вече ми е ясен.

През прозореца падна лунна светлина
и цигулка заплака от другата му страна.
Окови опънах и поглед вдигнах,
светът гледах и с измъчен глас запях.

През този прозорец до края ще гледам.
На смърт обречен до края ще плащам.
Няма изход! Тук до края ще гния.
Като Муха песни до края ще пея.