Ден рожден почука смело на затворени врати,
а в подземните тунели някой викна: „Отвори!“.
Глас духовен ме обходи като приливна вълна,
в час лъжовен се убодох сам в ядрото на света.
Заболя, но не заплаках и през тръни продължих,
в сто лета словата чаках и искрата възродих…
Разреших на всяка ха̀ла да нощува в моя дом,
изкачих и вертикала с шепа стих и на бегом…
Младост мила, ти ли креташ към гнетящия килер,
радост свила под каскета и разкрила се в тефтер?
По размер си плаха шу̀шка пред лицето на тълпа,
не фенер, а малка крушка те облива в светлина…
Равнината днес раздава веселба на килограм.
Тя дали не осъзнава, че усмихвам се едвам?
Той, часовникът, притихна и унесе се смирен,
а съдбата ми намигна в моя шарен ден рожден.
© Димитър Драганов Все права защищены