Като статуи
Понякога очите ни са вятър.
Понякога очите ни са дим.
Прегръща ни житейският театър,
а ние като статуи мълчим.
Оцвъркани от птици полетели,
безмълвни от наложен тоалет,
от златни се превръщаме във бели...
Мълчим защото носело късмет.
Броим венци които ни прегръщат.
Увяхва с тях надеждата, че сме.
Едно небе си имаме за къща,
а искахме да имаме сърце...
Безкраки тъпчем своето проклятие.
Денят под нас като трева расте.
В студените си мраморни обятия
държим изкъсо само страхове.
А кучетата вместо да ни хапят,
с повдигнат крак премиват ни греха.
Животът ни е равен на разпятие,
а трънният венец ни е мигът.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Валентин Йорданов Все права защищены
