Каза ми,

за теб,

ако ме хората попитат,

да казвам тихо, че си мъртъв...

Разделила че ни е смъртта на любовта...

Каза още,

че очите ми не бива веч да скитат

към брега далечен,

дето си сега...

Но, боже, как да казвам, че те няма?

Как? Щом още жив си в клетките ми клети ти...

Нямало магии... Чудесата, каза, са измама...

Космосът се срути...

... И тъга

безмилостно пронизва мойте вени,

затихва и смехът ми с мойта кръв...

Каза ми да казвам,

че във нашите вселени,

залезът изгрял е преди утрото ни... Пръв

куршум от думи се заби в сърцето...

Мъртъв, че си... Боже, само как звучи...

Няма изгреви... Само две сърца ранени...

Но казано е нявга: Вярвай във мечти!...