Кънтиш самотна в битието,
дъждът се стича по лицето,
и в локвите оглеждаш мрака,
в небето светлинката чака.
От образът във теб клокочещ,
пулсира нежничко поточе,
дълбоко в изворът – сърцето.
И викаш името му, тихо,
шептейки на дъжда – обречен;
Къде си ти, Любов – далече,
но, няма го до тебе, вече...
Пространство, време, разделени, ...