Отдавна те затрупах с камъни -
на тънките змии храна да станеш,
на тъмно да умираш, да изгниваш,
луна и слънце да не видиш.
Клетвите ми били са напусто -
вятърът напролет ги помете.
От камъните помен не остана,
а ти, любов - поникна цвете.
Лицето ми отново руменее
под погледа му луд - като тогава.
Времето ни в шепа се събира
и всичко пак е Божия направа. ...