Клетва
Отдавна те затрупах с камъни -
на тънките змии храна да станеш,
на тъмно да умираш, да изгниваш,
луна и слънце да не видиш.
Клетвите ми били са напусто -
вятърът напролет ги помете.
От камъните помен не остана,
а ти, любов - поникна цвете.
Лицето ми отново руменее
под погледа му луд - като тогава.
Времето ни в шепа се събира
и всичко пак е Божия направа.
Очите му, любов, попиват мене.
Дълбоко аз във него се спотайвам
до оня миг, когато пак ще мога
юздите на кръвта му да омайвам.
Кажи му ти, любов, че ще го чакам
на синята поляна от тинтява.
Животът пълен е със змийски кожи,
но цветето след клетвата... остава.
© Стефка Данева All rights reserved.
