Във фургона на цирка стои

клоунът стар и грима си рисува.

Всички бръчки старателно скри,

знае той всяка колко му струва.

Всяка нощ със засмяно лице

пред тълпата от хора танцува,

на децата подава ръце,

с младостта той се още ръкува.

Щом утихне и всички заспят,

бавно маха носа и косата,

коленете болят ли болят,

старостта му наднича в душата.

Черни вади по бяло лице

пак се стичат издайно горещи.

Как да скрие туй болно сърце?

В тъмнината догарят две свещи.

Във фургона надникна деня,

Клоунът стар на леглото лежеше,

със усмивка без грим на уста,

на смъртта във прегръдките спеше!