4 мар. 2005 г., 14:33

Книга

1.3K 0 0
Отварям книга сега
и мисля за вечни неща -
за изгряваща луна
в застинала сякаш река,
дървета и храсти зелени
с песнопойните птички засмени.

Вървя във пролетния ден,
а от книгата глас стига до мен.
Тих и прекрасен, толкова ясен,
сякаш самата природа говори –
нещо в корема къркори.

Забравям за всичко,
настъпи момента!
Препуснах на мига,
отхвърлих вечността
сякаш сънувам сега.

Книгата затворих
и всичко се скри.
Изчезна гласът,
но спомен остана!

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Димитър Попов Все права защищены

Комментарии

Комментарии

Выбор редактора

Празната 🇧🇬

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...

Стаи за... отдих 🇧🇬

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...

Разпродажба на спомени 🇧🇬

maistora

На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...