Отварям книга сега
и мисля за вечни неща -
за изгряваща луна
в застинала сякаш река,
дървета и храсти зелени
с песнопойните птички засмени.

Вървя във пролетния ден,
а от книгата глас стига до мен.
Тих и прекрасен, толкова ясен,
сякаш самата природа говори –
нещо в корема къркори.

Забравям за всичко,
настъпи момента!
Препуснах на мига,
отхвърлих вечността
сякаш сънувам сега.

Книгата затворих
и всичко се скри.
Изчезна гласът,
но спомен остана!