КОБИЛКАТА ОТ МОКРИТЕ ТРЕВИ

... ко̀нче в мократа люцерна кръсти изгрева с глава,

през полето тръгна – черна, тръпка в дългата трева,

листопадът дърпа дрипи в дупки на лисик крадлив,

вятър с бодро „Ой-ла-рипи!” ти напомня, че си жив,

в нивите с бодил и троскот – за какъв ли са ти чеп? –

сигурен съм! – даже Господ съхне от любов по теб,

само Тя за теб не мисли! – ляга си без теб да спи,

в сънищата нейни – чисти, цяла нощ цъфтят липи,

през дъбрави с мак и билка здраво сбруята ѝ дръж! –

тя е росната кобилка! – шемет в цъфналата ръж,

с три невидими сиджимки в гривата си сплела стрък,

тя ти хвърля светли примки! – и след теб опъва лък,

тих дъждец ли я наръси с вихри мека белота,

душ ли след оргазми къси взе си кротко в есента,

тътриш се към своя заник цял живот след Нея ти! –

никому ненужен странник, спрял пред нейните врати,

спиш в полета с мокра слама, в изпотъпкани цветя,

в светла зрителна измама! – твоят ден си отлетя.

Тя – звездица в черна щерна, трепка върху теб едва! –

Тя – кобилчица в люцерна! – кръсти изгрева с глава.