Когато...
Когато си сам,
ей така, сам-самичък
и само дъждът ти шепти във ухото,
събираш живота във чифт ръкавици
и тръгваш към себе си,
за да се заобичаш...
Когато незнайно,
отнякъде те прониже,
онази тегоба отляво,
в гърдите
се сепвш и ето,
поемаш с дихание,
а после издишаш,
заспиваш
и нищо...
Когато светът се е свил
до кибритче
и само надеждата в утре ти свети,
внезапно движение,
взрив,
хармоничност
една-две сълзи
и един-два куплета...
Когато, когато
и само тогава,
когато безмилостно брули от север,
платната са пълни
и корабът плава,
а пътят е звезден
и, вярвай ми – верен.
Не вярвах, че мога
да мина оттатък,
където животът, тече зад клепачи,
когато от дните
боли до остатък,
когато си сам
и ти се плаче...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Евгения Илиева Все права защищены
