Скиталец бил по пътя на живота, 
усещах омагьосания кръг. 
От пустото във празно, през просото,
и кривото на крушата отвъд... 
Понякога ме стягаше в гърдите 
от задуха на влюбено невдишване. 
Сърцето ми - инфарктно упорито
се блъскаше в човешкото бездушие...
Но аз съм се възпитал (по неволя) 
с инат да култивирам оцеляване, 
понеже срещам само ужким болни, 
които разболяват мойта вяра... 
От търсене на мигове безвремие, 
намирах все душевни безпокойства. 
Единствено - надежда и спасение, 
аз виждах в осъзнаването - кой съм. 
И вече след покоя на блаженството  
не меря извървения си път. 
Което съгреших ми е простено 
и чувствам се удобно в мойта плът. 
И повече не скитам в обиколки. 
Заблудата си хранех със очакване,
но никога не съм избягвал болката. 
Безчувствените плачат за оплакване...

©тихопат. 
Данаил Антонов 
30.04.2024