Когато си отида
Във сянката на уж забравен грях
не исках с фалш, лъжи да „оцелея”.
Животът ми бе пъстър карнавал,
а аз сама, над бездната се реех…
Разхождах се по тънкото въже
и често във съмнения се губех…
Душата ми, с разбити колене,
се носеше с криле на пеперуда…
Понякога откъсвам малък стих
от вишната, във нощи теменужни,
за да докосна нечии души,
да знам, че още някъде съм нужна…
В сърцето си не пуснах суета,
изхвърлих и ръждивата позлата…
Не исках да съм Омир, а жена,
изпепелена от едно горещо лято…
Не се окичих с лаврови венци,
в измамна слава аз не се оплетох…
Когато си отида, ще съм вик,
мъничък славей с трън, забит в сърцето…
Таня Симеонова
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Таня Симеонова Все права защищены
