Пропусна ме живота като спирка,
която всеки път шофьора подминава.
Невидим ли съм? Виждам се на снимка
и в банята - пред мойто огледало,
във сянката, която ме е сбрала,
в окичените бляскави витрини -
отеква силуета ми. Тогава?
Тогава значи истински ме има?!
И вдишвам от запарения въздух
на лятото - под слънчев похлупак,
а в мене страховете вечно зъзнат,
и сигурно приличам на глупак,
комуто са откраднали уюта,
подреждал с чакъливи постижения,
след толкова безсмисленото лутане
във хиляди от мен, стихотворения...
Доскоро съм се взирал слепешка̀та
и вярвах във копнежа на ръцете си.
Увѝ, прегръщах вечно самотата -
до синьото след спрялото сърце...
А спирката отдавна е зачеркната
от цялото житейско разписание.
Аз винаги вървях по друми черни,
а не по асфалтирани мечтания...
И стигнах, а шофьорът е невинен.
Не прави заден ход и не изчаква.
Чертае нови знаци към всемѝра,
а аз пълзя с ожулените лакти.
Добре, че допреди да се окалям
и търсейки звездите носталгично,
единствена (от всички що съм свалял)
огря ме много искрено и лично.
Тогава осъзнах, че съществувам.
Огледах се в нестихващо сияние.
Видях, че нямам време за сънуване,
а камоли за болка и страдание...
Не ме интересуват вече гарите,
ни влаковете с кривата им точност.
Дали съм закъснял? Едва ли.
Последното пътуване започна.
Дано, преди подметките изтъркал,
все още тъй любовно да те гледам,
а щом смъртта започне да ме дърпа,
очите ми да помнят само тебе...
©тихопат.
Данаил Антонов
28.08.2024
© Данаил Антонов Все права защищены