Пропусна ме живота като спирка,

която всеки път шофьора подминава. 

Невидим ли съм? Виждам се на снимка 

и в банята - пред мойто огледало,

във сянката, която ме е сбрала, 

в окичените бляскави витрини - 

отеква силуета ми. Тогава?

Тогава значи истински ме има?!

И вдишвам от запарения въздух

на лятото - под слънчев похлупак,

а в мене страховете вечно зъзнат,

и сигурно приличам на глупак,

комуто са откраднали уюта, 

подреждал с чакъливи постижения, 

след толкова безсмисленото лутане 

във хиляди от мен, стихотворения... 

Доскоро съм се взирал слепешка̀та 

и вярвах във копнежа на ръцете си. 

Увѝ, прегръщах вечно самотата - 

до синьото след спрялото сърце... 

А спирката отдавна е зачеркната 

от цялото житейско разписание. 

Аз винаги вървях по друми черни, 

а не по асфалтирани мечтания... 

И стигнах, а шофьорът е невинен. 

Не прави заден ход и не изчаква. 

Чертае нови знаци към всемѝра, 

а аз пълзя с ожулените лакти. 

Добре, че допреди да се окалям 

и търсейки звездите носталгично, 

единствена (от всички що съм свалял) 

огря ме много искрено и лично. 

Тогава осъзнах, че съществувам. 

Огледах се в нестихващо сияние. 

Видях, че нямам време за сънуване, 

а камоли за болка и страдание... 

Не ме интересуват вече гарите, 

ни влаковете с кривата им точност. 

Дали съм закъснял? Едва ли. 

Последното пътуване започна. 

Дано, преди подметките изтъркал, 

все още тъй любовно да те гледам, 

а щом смъртта започне да ме дърпа, 

очите ми да помнят само тебе... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

28.08.2024