Кой ли времето със нож сряза
и кой ли пореден от любов се поряза...
От кой ли бликат струйки кръв, самотен във нощта,
кой ли хвърля стари снимки да горят в пещта...

Кой ли кървави следи по пътеката след себе си остави,
знаци ли дава, наранения опитва се отново да забрави...
Като цвете вехнещо, забравено на стара пейка самотна,
кой под тласъците - на любовта - силни за пореден път от умора грохна...

Кой ли чука на наранения, вратичката леко открехната,
и самотна ли ще е и за него тази нощ, също като предната...
В молитви борил се срещу себе си, жадуващ капка милост,
разплакан зад вратата стои и моли се отново за малко близост...

Кой ли влюбен себе си опитва парче по парче да събере,
малко топлина от въглените изгорели вече, в шепи студени да сбере...
Кой ли проклина се, че отново на думи лъжливи е повярвал,
кой ли пита се струвало ли си е, че от себе си всичко отново на някого е давал...

Кой крещи без глас, че повече не ще се влюби в някой,
силите си пази за последния жален вой...
Кой ли на колене е паднал, молещ се отново на някой без душа...
Леден поглед... Тръшната врата... И отново все същата стара тъга...