Стържа залепнали погледи по тялото ми

и кръв с парчета кожа

най-сетне ще се подредят във цялото,

извън проблемното.

Старанието се наказва

и рея се назад в повторението...

на една и съща язва.

Боли без жалост провинението.

С изкълчен глезен май ще си остана,

накуцвайки към следващата яма.

Промяна няма, а искам промяна.

И тъжните клавиши ме порязват

с остриетата на звуците.

Отново и отново ме разказват,

недостойни са ушите на боклуците...

или само те са достойни?