КОКАЛЕТО

 

Има едно място, където

Слънцето не слиза от небето.

Денем - нощем, с дива ярост пече!

Всичката вода иска да отвлече!

Докъдето поглед стига е поле.

Същинско сухо море!

Там живее Кокалето,

с много други Кокалета.

Отишъл веднъж Кокалето

на гости на земя, където

има гори, планини и вода

и... си загубил ума!

Това, което там видял,

дори да мечтае за него не посмял!

То били птици и потоци!

То били риби! Водоскоци!

То било шум и глъч неотразима

и шарения невъобразима!

Не като полето,

където живеел Кокалето!

Само камъни и суха пръст!

Завее ли вятър - вдига се на облак гъст!

И после, дълго-дълго се разстила...

като персийски килим! Всички шумове попива!

Очите в светлина се къпят!

Не могат на цветно петънце да стъпят.

Те не знаят що е мрак!

Не си почиват в хладен злак.

Ушите не знаят друг шум,

освен този, на нозе по прашния друм.

Замисли се дълбоко Кокалето.

Как да стигне до небето?

Какво и как да стори,

със Слънцето да поговори.

Защо ли е толкоз сърдито,

решил е да го попита.

Какво да сторят кокаляни,

та приятели със Слънцето да станат?

Да има и при тях реки, гори...

Да има риби, птици, планини...

Да има светлина и мрак...

Да има и плажни места

и влажен злак..

Отново тръгна Кокалето

за родното место, където

да предложи кокаляни

на Слънцето приятели да станат.

Нещо да му занесат във дар!

Дано да снеме този товар

от вечна светлина и жар!

Попитали учител стар,

какво да занесат във дар.

Той погледнал към полето.

После вдигнал очи към небето.

- Горкото Слънце! Има ли къде да спи?

Навярно огнището му вечно гори!

Сигурно му е много горещо!

Трябва да измислим нещо!

До като старите умуват,

дечурлигата лудуват.

Вдигат с петите облаци прах.

От слънчевият огън нямат страх.

Една стара Кокалана

събра малко прах във фустана

и седна да тъче на стана.

Всяка прашинка тя подреди!

Такава тъкан никой не бе виждал преди!

Мека и хладна! Нежно те обгръща!

Майчина прегръдка съща!

- Ето моят дар за Небесният ни Господар!

Едно малко кокаланче направи от камъчета герданче.

- Ето моят дар за небесният ни Господар!

Една млада девица

отряза златна къдрица.

- Ето моят дар за небесният ни Господар!

Кой ще му ги отнесе?

Неговата близост как ще понесе?

Излезе напред Кокалето.

- Аз. Аз ще ида на небето!

Събра даровете от полето

и тръгна към земята, дето

беше ходил на гости.

Пристигна там по мрак

и помоли да му покажат път по-пряк.

Да стигне небето призори,

преди слънчевият огън да се разгори.

- Ще издържиш ли този път? Само си кожа и кости!

- О да! Аз съм много издържлив!

Ако не бях, нямаше до днеска да съм жив!

- Добре! Тръгни през планината!

Горе, на върха, ще срещнеш Луната.

Тя ще те отведе до жарнилото,

преди да дойде Светилото.

Там ще си оставиш торбата

и ще си скриеш главата.

Какво ли Слънцето ще каже -

времето ще покаже.

Изпълни всичко Кокалето

и скри глава във гърнето,

от което Светилото пие вода.

Слънцето дойде сърдито.

Уморено. Със нозе подбити.

Щом видя пакета, погледа му светна.

Бързо го разрови и видя даровете нови:

къдрица от девица,

от камъчета огърлица

и най-нежното було,

за каквото не се е нийде чуло!

Затърси пришълеца,

а той - в гърнето се заклещил.

Разсмя се Слънцето гръмливо!

Измъкна героя, а той го гледа страхливо.

Припомни си Слънцето полето

и кокаляните, дето

живеят вечно във жар...

А Слънцето е добър господар.

Разнежило му се сърцето

и прегърнал Кокалето.

- Благодаря за тези дарове скъпи!

Ти много умно постъпи!

Бях заслепен от ярост и жар!

Не помислих какво е за вас този товар!

Сега ще поспя. Ще почина,

а ти към дома ще заминеш.

А за награда, ще ви даря със прохлада!

Вече няма да съм толкоз гневлив!

Като се наспя, не съм докачлив.

Ще имате пролет и лято, и есен, и зима...

В полето ви изобилие от всичко ще има!

И винаги, щом погледнете небето,

аз ще съм там! Ще ви следвам където

имате нужда от мен.

Ще ви дарявам с любов всеки ден!

Върна се във къщи Кокалето

и не можа да познае полето!

Беше станало пъстро! Красиво!

Хората бяха невероятно щастливи!

Но решиха да останат кокаляни,

та споменът за слънчевият гняв да не престане.

И... как Кокалето ходил на небето!

 

 

 

КОКАЛЕТО МОРЕПЛАВАТЕЛ

 

Решил веднъж Кокалето

да преброди полето.

Да го измери на длъж и на шир!

До къде се простира -

да види най-подир.

И тъй, много дни вървял.

Много красоти видял.

Цяла карта начертал.

И накрая, чудо!

Сърцето му забило лудо!

До където му очите стигат - море!

Няма на какво взорът му да се опре!

Толкова много вода

не бил виждал до сега!

Вълните палаво се плискат.

Нежно към брега се притискат.

После отново шумно се връщат

и към морето бегом се обръщат!

А над морето, като кораби бели

ято чайки, крещейки, кръжели.

Морето било като сирена!

Душата на нашият герой - за подвиг окрилена!

- Ще отида до другия бряг!

  Ще видя какво има там! Няма как!

Тъй си мислел Кокалето

и тревожно биело сърцето.

Ама, нали ни е смело момчето?!

Когато се завърнал вкъщи,

започнал често да се мръщи,

нещо мислено да разсъждава,

странни въпроси да задава...

- Мръдна нещо Кокалето -

мислели си кокаляни.

От как видя онуй чудо, морето,

нещо му стана на момчето!

А пък, нашият герой гори!

Трескаво кораб строи.

Първо ходи да гледа как птиците вият гнезда.

После търси начин, да не пропускат вода.

После ходи да търси жилави пръти,

кисна ги в солена вода няколко пъти...

Гледат го старци, млади, жени...

Тръгнали из селото сплетни..

Но, нашият герой не слуша!

Решил е да стигне отсрещната суша!

Един ден Кокалето

събрал жителите на селцето,

да си вземат сбогом.

- Да ме помните с добро! -

поръчал строго.

После заедно кораба до морето избутаха.

Като бели облаци платната се раздухаха.

И нашият герой заплува!

Тълпата на брега радостно ликува...

После се занизаха нощи и дни...

Хората чакаха Кокалето да се яви...

Отначало - всеки ден,

после - през ден,

през два, през три...

Животът някак си ги завъртя

и те забравиха да чакат на брега.

А небето и морето

бяха добри с Кокалето.

Пратиха му вятър попътен.

Корабът се оказа добър - сух и плътен.

След няколко дни самота,

пред него се откри брега.

На пристана му много лодки

почиваха си кротки.

Там пристигна Кокалето.

Закотви кораба си, взе торбето

и слезе на брега с подаръци в ръка.

Посрещнаха го с любопитство.

Поискаха да знаят какво има и какво липсва

на хората от другата страна?

Могат ли стигна пешком или да яхнат дългата вълна?

Кокалето гостува месец или два.

Всичко му хареса, но за дома му домъчня.

Започна кораба си да потяга...

Често-често погледът му след вълните бяга.

Най-сетне беше готов.

Можеше да тръгне по пътя суров.

Но, този път не беше сам.

Водеше гости. Да видят и те какво има там.

И тъй, един прекрасен ден,

едно дете, поседнало да храст зелен,

съгледа белите платна

и с цяло гърло закрещя:

- Иде! Иде! Бързо посрещнете!

Иде батко Кокалето!

Юрнаха се кокаляни...

Суматоха на брега настана...

Смесиха се пътници и посрещачи...

Разменят сувенири и погачи!

Всеки гост между двамина наши крачи.

Беше ден първи на дружбата сърдечна!

Жители на двата бряга се заклеха да е вечна!

И решиха да почитат Кокалето,

задето пътя е намерил на сърцето!

Пътят, свързващ двата бряга,

от които народ към народ десница протяга

и искра на братство по него непрекъснато бяга.

Ей! Голям герой е Кокалето!

Любимец на Земята, на Небето и Морето!