В основата на тези драматични събития, са залегнали изключително мотиви от болната фантазия на автора. Главните герои са измислени - следователно, недостоверни! :-)
   Но тъй като "новелата" е с отворен край, авторът обещава на измислените си герои, че ако го вдъхновят отново - ще ги направи звезди в сапунен сериал! :-)))))

Пътувам път.

Отново съм в “играта”.

Полюшва ме колата

с плавен ход.

Прозорецът – отворен.

Разпилява ми косата,

нахлуващия вятър –

вдъхва ми живот.

 

Обичам да се скитам

по страната.

Днес в Сливен,

утре в Карнобат,

а после, Добрич –

златна равнината,

омайва ме

с пшеничен аромат.

 

Край Варна пък,

липите ме посрещат

с ухание на свежест

и море.

Край Вълчи Дол,

череши ме подсещат,

как ги катерех,

като мъничко хлапе.

 

Града на люляците –

Ловеч прекосявам.

За Плевен “цепя” –

пътьом (съм от там)...

По магистрала Хемус

към шоплука заминавам,

ала за Ботевград отбивам,

после към Кардам

се връщам,

а от там –

Силистра

и следват:

Русе,

Попово,

Веслец...

На ТЕЦ Марица,

е последната ми “писта” –

до Стара Зара,

ми е точно

на “мамец”.

 

“Бръмча” по улиците прави.

Паркирам пред познатия хотел –

не е луксозен,

но изтънчените нрави,

не са ми чужди,

нито самоцел.

 

Преспивам.

С утрото се грабвам –

на екс изпивам,

каничка кафе.

Цигара време,

някак си открадвам –

допушвам бързо,

че обектът “ме зове”.

 

И ето –

на котелното във теца,

“преслушвам” серпeнтини

ред, по ред...

В главата мисли –

виц за баба меца,

изплува...

На овчаря,

как донася мед.

 

Наоколо се стеле прахоляка.

Заварчиците псуват:

- Пак ремонт!

Хей! Шефе!

Ти, жените ни разплака!

Пропускай!

Давай за заварки “фронт”!

 

- Не може бе, момчета!

Вий сте луди!

Какви са тия подрези

и шлак?

Ред непровари,

пори –

в шева “руди”

откривам...

Неметални включвания –

брак!

Така, не се работи по Европа.

Какви са тия глупости от вас?

Глави ще падат,

ако не успеем в срока,

ремонта да довършим.

Дайте, газ!

 

И дават...

Святкат електроди.

Лунгуркат чукове

и флексове ръмжат –

мъжагите от всякакви породи,

работят тук...

И няма лигав свят.

 

Излизам вънка –

въздух да поема...

А на небето –

бай “Електрожен”,

припича гневно...

Сякаш, че Джендема

от небесата сипе

огън, разярен.

 

Потърсвам сянка.

Ров един съзирам

и скачам вътре –

влажна е пръстта...

Присядам на тръба

и в сянката намирам,

спасение прохладно,

от жара.

 

Изваждам схемите.

Бележа кота нула –

скицирам триизмерния модел...

На кота десет

(при девета кула),

ще има врезка

в парния котел.

 

Прибирам папките –

ще гледам, после.

В машинното

по-важно е,

сега,

да ида

и да видя –

бригадирът, кой е...

Дали турбините

се правят,

по плана?

 

Зарязвам изкопа.

Отправям се към входа

на “бункера” –

навлизам в полумрак...

Луминисцентни лампи

(стара мода),

уж светят

през дебел “кожух”,

от прах.

 

От дъното на залата се сипят,

кънтящи, сочни ругатни:

- Какви сте майстори бе?

Трябва да ви сритат,

по задниците...

Никакви пари!

 

Насочвам се по ехото

в сумрака...

Така ли ми се стори –

женски глас?

Но ламарина

някаква изтрака –

настъпих...

Пусто...

Блясък...

Фрас!

 

Разказват,

че човек в секунди виждал,

“на лента”, своя цял живот –

в тунел,

че ужким се придвижвал,

към бяла светлина,

че чувствал Бог,

когато върла злополука,

настигне го

и губи свяст...

Но ето,

как се случи тука –

увиснах в клоните

на кичест бряст.

 

И тъкмо плюх си в пазвата,

юнашки,

че метър минал съм –

незнайно, от какво...

Изпука клон

и тупнах сиромашки

в тревата,

под зеленото дърво.

 

Но, странно –

поизтупах се

и станах.

Не ме болеше нищо –

как так?

Едва тогава вече схванах,

че май не съм

на същата земя!

 

Огледах се.

Наоколо поле –

широко, знойно...

Люшнало равнец.

А под равнеца в китки,

тук-таме,

синее весело синчец.

 

Подскачат зайчета скокливи...

Идилия!

Един поток,

извива телеса игриви,

ту с бързеи –

ту с водоскок.

 

Две яребички,

любопитно гледкат

и “бройкат ме” –

наблизо май гнездят!

Един папуняк,

рошав и “открехнат”

със пънк прическа,

крачи – на парад.

 

Отнякъде креслива сойка,

довтаса и започна с кръшен глас,

да ме докладва отривисто –

с нотка бойка –

къде съм, що съм...

И какво съм, аз.

 

Това “кресчендо”, хич не ми хареса –

клюкарят сойките и вдигат шум,

а новините с тяхната намеса,

изстрелват се по-бързи, от куршум.

 

Реакцията, мигновенна беше –

лисица край дървото заситни...

Чакал дотътри се –

приседна да си чеше

със лапи клюмналите,

крастави уши.

 

Един вълчан с увиснала опашка –

свиреп на вид, пристигна с плавен ход...

Една мецана с хълбок взе да лашка,

по дънера на бряста – друсайки за плод...

 

И невестулка с гъвкава осанка,

изви се сред тревите, “яко дим” –

приплъзна се край мене, като сянка...

Видях, че съм сред хищници, самин.

 

Мецаната, престана да се бори

с дървото и под сянката приседна.

Лисицата, внезапно заговори

с човешки глас и “люто” ме погледна:

 

- Натрапнико!

Как смееш ти в земите

на нашата Феерия,

да газиш?

Тук, кой те прати?

Адът за душите на хората,

е друг – отивай там, да лазиш!

Какво си се изпружил, като струна

в красивата ни, лъскава ливада?

Мълчи!

Не казвай, даже дума!

За тебе знаем,

че изливаш се в тирада.

 

Аха, да кажа нещо, но чакалът,

излая дразнещо – чевръсто:

- Шушона, права е. Такива калят

владенията ни със изказ – мръсно.

Нечистоплътието им – прелива...

А аз, съм истински светия –

душата мачкат ми, красива...

Да лая иде ми... И бия.

 

- Предателче!

Ауууу, как добре го каза –

вълкът намеси се, тъжовно –

те, хората са си проказа...

Туй, заявявам отговорно!

Луните ми объркват, чисти –

и пречат ми, по тях да вия.

Но, аз съм печен – поетични глисти,

дори и в задника си, крия.

Не може недодялани дръвници,

Феерията тук да стъпкват.

Те, пеят за реални цици –

виталното ни джумбаре объркват,

така, че младичката мръвка,

от нас започва да “вазира”...

Защо “реалната им дъвка”,

влече ги и експроприира?

 

При тоз въпрос,

размърда се мецаната

и изсумтя през ноздри:

- Здухавел!

Реални цици на поляната

и мен вълнуват,

че душевно съм,

петел.

Ала не са те, хич такива,

защото са измислена игра –

на думи...

Искам дива слива, наистина –

не, на слова!

А този празнодумец ще обърка,

петльовата ми, мечешка душа –

ще я накара да подхвърка

и да се чувства,

като истинска жена!

За туй съм анти.

Дайте да го сдъвчем,

преди да е надигнал глас! –

На бридж, при синя трефа,

колчем решиш да се опиташ

със импас,

да победиш –

то,

ще загубиш...

Точно!

Не трябва да пасуваме сега –

да го напсуваме...

И бързо,

срочно –

да го изпратим

в други небеса!

 

Тук невестулката изписка:

- Виж, Лейди Меци!

Липсва ти финес.

Да го изсмучем някак,

ми се иска...

Но, не веднага –

не и точно днес!

Да го оставим,

тука да надзърне...

Да понаправи нещо!

Някой ден,

когато си решим

и ни омръзне –

да го изритаме,

ошмулим...

Окрадем!

Аз и сега крада.

Но, дребни са яйцата

на птичките

в ливадната трева.

Тоз динозавър,

ще снесе в позлата,

дори и повече

от хрупкави, яйца!

Вий, трябва да сте хитри,

като мене...

И меркантилни –

вярвайте в това!

Когато сте сервилни,

има време

със сламка да изпиете,

коя да е,

душа.

 

- Уау! Уау!

Ах! Ти си ни умница –

захласнаха се зверовете в хор:

Плей Феър!

Даже за светица,

ще те предложиме –

на Зверския събор...

 

Какво нататъка се случи –

тъй, даже и недоразбрах.

Небето, нещо се подлучи –

изплака дъжд...

А после в прах,

свестих се.

- Кой ли тази шахта,

тъй беше скапано покрил?

Как паднах?

По стените – нафта,

полепнала

и мазен щил.

 

Изправих се:

- Ауу...

Главоболие –

в косата ми,

тупти цицина.

Ще проявя, май,

днеска своеволие...

От работа,

сега ще си замина!