В основата на тези драматични събития, са залегнали изключително мотиви от болната фантазия на автора. Главните герои са измислени - следователно, недостоверни! :-)
Но тъй като "новелата" е с отворен край, авторът обещава на измислените си герои, че ако го вдъхновят отново - ще ги направи звезди в сапунен сериал! :-)))))
Пътувам път.
Отново съм в “играта”.
Полюшва ме колата
с плавен ход.
Прозорецът – отворен.
Разпилява ми косата,
нахлуващия вятър –
вдъхва ми живот.
Обичам да се скитам
по страната.
Днес в Сливен,
утре в Карнобат,
а после, Добрич –
златна равнината,
омайва ме
с пшеничен аромат.
Край Варна пък,
липите ме посрещат
с ухание на свежест
и море.
Край Вълчи Дол,
череши ме подсещат,
как ги катерех,
като мъничко хлапе.
Града на люляците –
Ловеч прекосявам.
За Плевен “цепя” –
пътьом (съм от там)...
По магистрала Хемус
към шоплука заминавам,
ала за Ботевград отбивам,
после към Кардам
се връщам,
а от там –
Силистра
и следват:
Русе,
Попово,
Веслец...
На ТЕЦ Марица,
е последната ми “писта” –
до Стара Зара,
ми е точно
на “мамец”.
“Бръмча” по улиците прави.
Паркирам пред познатия хотел –
не е луксозен,
но изтънчените нрави,
не са ми чужди,
нито самоцел.
Преспивам.
С утрото се грабвам –
на екс изпивам,
каничка кафе.
Цигара време,
някак си открадвам –
допушвам бързо,
че обектът “ме зове”.
И ето –
на котелното във теца,
“преслушвам” серпeнтини
ред, по ред...
В главата мисли –
виц за баба меца,
изплува...
На овчаря,
как донася мед.
Наоколо се стеле прахоляка.
Заварчиците псуват:
- Пак ремонт!
Хей! Шефе!
Ти, жените ни разплака!
Пропускай!
Давай за заварки “фронт”!
- Не може бе, момчета!
Вий сте луди!
Какви са тия подрези
и шлак?
Ред непровари,
пори –
в шева “руди”
откривам...
Неметални включвания –
брак!
Така, не се работи по Европа.
Какви са тия глупости от вас?
Глави ще падат,
ако не успеем в срока,
ремонта да довършим.
Дайте, газ!
И дават...
Святкат електроди.
Лунгуркат чукове
и флексове ръмжат –
мъжагите от всякакви породи,
работят тук...
И няма лигав свят.
Излизам вънка –
въздух да поема...
А на небето –
бай “Електрожен”,
припича гневно...
Сякаш, че Джендема
от небесата сипе
огън, разярен.
Потърсвам сянка.
Ров един съзирам
и скачам вътре –
влажна е пръстта...
Присядам на тръба
и в сянката намирам,
спасение прохладно,
от жара.
Изваждам схемите.
Бележа кота нула –
скицирам триизмерния модел...
На кота десет
(при девета кула),
ще има врезка
в парния котел.
Прибирам папките –
ще гледам, после.
В машинното
по-важно е,
сега,
да ида
и да видя –
бригадирът, кой е...
Дали турбините
се правят,
по плана?
Зарязвам изкопа.
Отправям се към входа
на “бункера” –
навлизам в полумрак...
Луминисцентни лампи
(стара мода),
уж светят
през дебел “кожух”,
от прах.
От дъното на залата се сипят,
кънтящи, сочни ругатни:
- Какви сте майстори бе?
Трябва да ви сритат,
по задниците...
Никакви пари!
Насочвам се по ехото
в сумрака...
Така ли ми се стори –
женски глас?
Но ламарина
някаква изтрака –
настъпих...
Пусто...
Блясък...
Фрас!
Разказват,
че човек в секунди виждал,
“на лента”, своя цял живот –
в тунел,
че ужким се придвижвал,
към бяла светлина,
че чувствал Бог,
когато върла злополука,
настигне го
и губи свяст...
Но ето,
как се случи тука –
увиснах в клоните
на кичест бряст.
И тъкмо плюх си в пазвата,
юнашки,
че метър минал съм –
незнайно, от какво...
Изпука клон
и тупнах сиромашки
в тревата,
под зеленото дърво.
Но, странно –
поизтупах се
и станах.
Не ме болеше нищо –
как так?
Едва тогава вече схванах,
че май не съм
на същата земя!
Огледах се.
Наоколо поле –
широко, знойно...
Люшнало равнец.
А под равнеца в китки,
тук-таме,
синее весело синчец.
Подскачат зайчета скокливи...
Идилия!
Един поток,
извива телеса игриви,
ту с бързеи –
ту с водоскок.
Две яребички,
любопитно гледкат
и “бройкат ме” –
наблизо май гнездят!
Един папуняк,
рошав и “открехнат”
със пънк прическа,
крачи – на парад.
Отнякъде креслива сойка,
довтаса и започна с кръшен глас,
да ме докладва отривисто –
с нотка бойка –
къде съм, що съм...
И какво съм, аз.
Това “кресчендо”, хич не ми хареса –
клюкарят сойките и вдигат шум,
а новините с тяхната намеса,
изстрелват се по-бързи, от куршум.
Реакцията, мигновенна беше –
лисица край дървото заситни...
Чакал дотътри се –
приседна да си чеше
със лапи клюмналите,
крастави уши.
Един вълчан с увиснала опашка –
свиреп на вид, пристигна с плавен ход...
Една мецана с хълбок взе да лашка,
по дънера на бряста – друсайки за плод...
И невестулка с гъвкава осанка,
изви се сред тревите, “яко дим” –
приплъзна се край мене, като сянка...
Видях, че съм сред хищници, самин.
Мецаната, престана да се бори
с дървото и под сянката приседна.
Лисицата, внезапно заговори
с човешки глас и “люто” ме погледна:
- Натрапнико!
Как смееш ти в земите
на нашата Феерия,
да газиш?
Тук, кой те прати?
Адът за душите на хората,
е друг – отивай там, да лазиш!
Какво си се изпружил, като струна
в красивата ни, лъскава ливада?
Мълчи!
Не казвай, даже дума!
За тебе знаем,
че изливаш се в тирада.
Аха, да кажа нещо, но чакалът,
излая дразнещо – чевръсто:
- Шушона, права е. Такива калят
владенията ни със изказ – мръсно.
Нечистоплътието им – прелива...
А аз, съм истински светия –
душата мачкат ми, красива...
Да лая иде ми... И бия.
- Предателче!
Ауууу, как добре го каза –
вълкът намеси се, тъжовно –
те, хората са си проказа...
Туй, заявявам отговорно!
Луните ми объркват, чисти –
и пречат ми, по тях да вия.
Но, аз съм печен – поетични глисти,
дори и в задника си, крия.
Не може недодялани дръвници,
Феерията тук да стъпкват.
Те, пеят за реални цици –
виталното ни джумбаре объркват,
така, че младичката мръвка,
от нас започва да “вазира”...
Защо “реалната им дъвка”,
влече ги и експроприира?
При тоз въпрос,
размърда се мецаната
и изсумтя през ноздри:
- Здухавел!
Реални цици на поляната
и мен вълнуват,
че душевно съм,
петел.
Ала не са те, хич такива,
защото са измислена игра –
на думи...
Искам дива слива, наистина –
не, на слова!
А този празнодумец ще обърка,
петльовата ми, мечешка душа –
ще я накара да подхвърка
и да се чувства,
като истинска жена!
За туй съм анти.
Дайте да го сдъвчем,
преди да е надигнал глас! –
На бридж, при синя трефа,
колчем решиш да се опиташ
със импас,
да победиш –
то,
ще загубиш...
Точно!
Не трябва да пасуваме сега –
да го напсуваме...
И бързо,
срочно –
да го изпратим
в други небеса!
Тук невестулката изписка:
- Виж, Лейди Меци!
Липсва ти финес.
Да го изсмучем някак,
ми се иска...
Но, не веднага –
не и точно днес!
Да го оставим,
тука да надзърне...
Да понаправи нещо!
Някой ден,
когато си решим
и ни омръзне –
да го изритаме,
ошмулим...
Окрадем!
Аз и сега крада.
Но, дребни са яйцата
на птичките
в ливадната трева.
Тоз динозавър,
ще снесе в позлата,
дори и повече
от хрупкави, яйца!
Вий, трябва да сте хитри,
като мене...
И меркантилни –
вярвайте в това!
Когато сте сервилни,
има време
със сламка да изпиете,
коя да е,
душа.
- Уау! Уау!
Ах! Ти си ни умница –
захласнаха се зверовете в хор:
Плей Феър!
Даже за светица,
ще те предложиме –
на Зверския събор...
Какво нататъка се случи –
тъй, даже и недоразбрах.
Небето, нещо се подлучи –
изплака дъжд...
А после в прах,
свестих се.
- Кой ли тази шахта,
тъй беше скапано покрил?
Как паднах?
По стените – нафта,
полепнала
и мазен щил.
Изправих се:
- Ауу...
Главоболие –
в косата ми,
тупти цицина.
Ще проявя, май,
днеска своеволие...
От работа,
сега ще си замина!
© Бостан Бостанджиев Всички права запазени
хихихи
Ще си взема отпуск за сапунката