Препускат конници през степ зелена,

на изток изгрев ги влече

към морски бряг, в зора червена,

препускат ли, препускат те.

Денят е светъл, утрото е топло,

блестят мечове и щитове.

Небето – сухо,

а полето – мокро,

на изток вятър ги зове.

Полята тръпнат в тежките копита,

орел настигна този боен ред,

"Препускат накъде?”- попита,

отекват гласове навред.

Денят изгря над лесове и храсти

и тъй орела следва напред,

че не е виждал всичките контрасти,

война и мир,

пристигнал след...

Полето ниже се,

морето наближава

и чайки викат с тънкия си глас,

блести водата в утринна жерава,

а конниците пеят във захлас...

Морето се изпречва насред пътя,

но те не спират, пътят ги зове

и изведнъж със пукот се откъртват

далечни в планината ледове.

Ала оттам и ледена лавина

изсипва се върху им с грохот глух,

но опитни са, не на една зима,

и там спасява ги пак нечий силен слух.

Пътуват конниците и е обед вече,

готов, трапеза ги зове,

а домът е тъй далеч, далече,

похапват малко – после на нозе.

На юг те отклониха се за малко.

А после спират, някой ги зове

на някакво пристанищенце – жалко,

ги чакат кораби със бели носове.

В следобеда те плаваха на изток ,

а слънцето оставаше отзад,

далече първо,

после близко,

изникна там отпред новият бряг.

Орелът следваше ги,

беше много силен,

и щом видя настъпващия бряг,

тъй плодороден, много изобилен,

поиска да не се завръща пак...

А конници препускат без умора,

не към победа, а към роден дом,

защото бяха конниците хора –

завърнали се след победен тон...