Корабът
КОРАБЪТ
Вода, ветрове, а оглозган от тях
е корабът - скъсал отдавна платната.
И плюя от борда, до смърт отмалял,
горчивия вкус на солта и мечтата.
А ти все мълчиш, господин капитан,
и пътят един е за теб в океана.
Къде е последният меридиан,
след който ще стъпим в земята желана?
Откакто ни следва навред участта
на скитници слепи с протегнати чувства,
умората, сграбчила хищно плътта,
с душите ни голи в каютите блудства.
Вълните ще стигнат далечния бряг,
а ние все търсиме вярна посока.
Докато на пристана в хладния мрак -
полюшват се кораби с мачти високи.
И други, поели към чужди страни,
се гонят из морската шир, полудели.
Защо не успяхме поне на един
да зърнем до днес контурите бели!
В кипящата пяна на синята кръв,
отчаяно корабът-призрак се мята,
протрита от бурите дървена стръв,
прегризала пъпната връв на земята.
Забравили кой ни изпрати на път
и кой безутешно сълзите изплака,
телата ни кротко на пясъка спят -
на дъното в мрака... душите ги чакат.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Любен Стефанов Все права защищены
