Крадецът на въздух

Връщам се на Черното море,
за да се огледам в душата си —
катранена пустош,
отразена в искрящите му води.

Препускам през сенките
към дълбините,
сред руините
на древни приливи и отливи —
и намирам сърце,
спряло някога
във времето.

Стоя в нощта,
притихнала под светлината
на пълната луна.
Слушам вълните,
блъскащи се в скалите,
като мислите в главата ми,
от които се опитвам
да избягам.

Още помни
всяка част от тялото ми
невидимите следи
от бурите,
които вековете
не успяха да изтрият.

Липсата оглушава
след гръмотевиците
в бездната,
в която сме били захвърлени —
като мръсни котки,
които не могат
да плуват.

Вълната ме зове
с обещание за спасение
от трагедията.
Но тя вече бе спряла дъха ми,
омагьосвайки ме с величието си —
и сбогуването
се разтвори в пяната ѝ,
без възможност
за последна целувка.

Крадецът на въздух
излетя безследно в нощта,
изплъзвайки се умело
от ръцете ми —
като пеперуда,
която се страхува
да не изгори крилата си
на пламъка,
роден от светкавиците.

Препускай, крадецо —
навътре към морето,
подир мечтите си,
докато не останеш
съвсем сам
под небето,
и не чуеш
ритъма на сърцето си,
което никога
не е спирало да бие.

Разкривайки
фениксовата си сила —
толкова мощна,
че освен да причинява
трагични щети,
може и да лекува
опожарените
до черно
души.

Тина Рай

Август 2025