Край пътя вървеше момче с червена роза в ръката.

Отиваше, може би, на нечия девойка да я поднесе,

да се вгледа в нейните очи, да си разголи и пред нея душата.

През стъклото го съзрях - въздъхнах и някъде в неговия свят отлетях...

Той беше влюбен сега... дори да валеше, не би усетил дъжда,

весело напред вървеше и в този миг - той владееше света.

Ах, колко красиво чувство изпитваше той!

На щастието му някой да попречи? Не - нямаше кой.

Върнах се аз и, натъжена, наум се помолих.

Искаше ми се всеки от нас на това момче да прилича,

само любов да изпитва, с цветята да се слее

и дори, когато ходи, да изглежда така, сякаш тича.