Помислих красотата за заблуда. За мерзост,

за духовна нищета.

Представих грозотата като чудо, тъй древно,

недостъпно за света.

Припомних си за лебед неотраснал,

припомних си пред гробище венец -

красив бе той  за нещо, що ще гасне,

а грозно пиле нов бе младенец.

Представих нищетата за награда,

представих си листата за пари,

а после бавно слушах листопада

и радвах се на горските мъгли.

Помислих, че гората е красива,

помислих, че ветрецът ми шепти,

помислих, че поточето прелива,

досъщо чувствата в невинните души.

Представих добротата като есен,

погиваща във този чуден ден,

посяла пролетта със нежна песен,

посърнала след ураган студен.

Помислих си за миналото лято,

помислих за зелените поля

и вярвам -  красотата, днес посята,

навярно истинска ще бъде пролетта.