Притихнала, стаена в сумрака на каменната стара къща,
рисувам образи и връщам чайките назад,
накацали сред пяната на морската вода.
Докосваш ме през пръските вода,
засипваш устните ми с твоите
през прореза на палещи лъчи.
И взираме един в друг едни очи,
очите на дете...
Обричал ли си себе си на друга?
познаваш ли сърце, което ражда теб?
не питай мен,
това съм аз безкрая...
Трептя и раждам теб...
в сърцето, в мислите
в сънят си.
Не спирам да възпроизвеждам теб,
с дъхат ти с рамото горещо, мъжко
и мислите ти...
мисли на любов.
Не бях ли аз? Или пък ти не беше?
аз помня те, но ти изтри ме.
И в сянката на мрака
до старата камина
една сълза отронва се и пада там,
където бяхме в едно.
Теб ще помня!
© Ина Иванова Все права защищены