Притихнала, стаена в сумрака на каменната стара къща,

рисувам образи и връщам чайките назад,

накацали сред пяната на морската вода.

Докосваш ме през пръските вода,

засипваш устните ми с твоите

през прореза на палещи лъчи.

И взираме един в друг едни очи,

очите на дете...

Обричал ли си себе си на друга?

познаваш ли сърце, което ражда теб?

не питай мен,

това съм аз безкрая...

Трептя и раждам теб...

в сърцето, в мислите

в сънят си.

Не спирам да възпроизвеждам теб,

с дъхат ти с рамото горещо, мъжко

и мислите ти...

мисли на любов.

Не бях ли аз? Или пък ти не беше?

аз помня те, но ти изтри ме.

И в сянката на мрака

до старата камина

една сълза отронва се и пада там,

където бяхме в едно.

Теб ще помня!