Слова що преглътнах с кафето той сякаш разбрал,
в нозете ми своята обич положи – по кучи,
онази невидима, скрита от всички печал,
от него да плаче безмълвно навярно се учи.
В премръзнали длани той сгуши си мокрия нос,
за двама ни малко по-топло и утрото беше.
Погледна ме, сякаш зададе ми онзи въпрос,
от който и вятърът хлипа навън, безутешен.
Какво ли разбираш ти? Гушнах го черния пес.
За обич разбиране не е и нужно – ми рече.
А утре, приятелко, утре започва от днес,
сами сте си съд и присъда, а не е и вечен ...