Културната ми фобия заглъхва.
В екрана мигат само две черти.
В сумрака на премръзналите пръсти...
Там... Сляпо отражение гори.

Запалвам свещ, отчаяна и бледа,
трепереща от въздуха студен,
на устните ми - парещи и меки,
възбудени от изгрева смутен.

И виждам сянка - сива, в огледало,
поглежда ме - а тялото настръхва.
Протягам длан - безропотно и вяло,
със стон едва от струните откъснат.

Опитвам да докосна предпазливо
това видение, което ме копира.
Вперило поглед зад стъклото синьо.
Усещам го, а то ме имитира.

Невидимо създание, почакай!
Защо не искаш с мен да постоиш?
Топи се зад стената в пара, плахо,
остава отпечатъкът от дланите ми син...

Изчезна... в страст, във - трепет, ти - живот?
Културната ми фобия заглъхва!
Със нея си отивам аз? Защо?
На пода падам, огледалото се пръсва...