Есента си капе в унил листопад.
Няма златни паради – умират мечтите,
като листове сиви сред лихата смрад,
на размекнала тиня и корени сити.
Дървета и корени – проза и стих.
Сезони и време – земя и вселена.
И хора – човеци... Животът, е тих,
когато възпят е в красива поема.
Ала, не песните движат света –
когато на роба му дойде до гуша,
наместо звучно красиви слова,
тръба предпочита да слуша. ...