2 нояб. 2008 г., 15:02
Строим своя дворец. Висок, красив, несравним, нагоре, нагоре към небето. Висок, че от далече да се вижда. Мислим си: “Ще е голям, величествен, несравним!” И ний строим, строим, строим. Пари ще имаме. Не ще да знаем какво е то лишение и пестеливост. Не ще да знаем какво е то състрадание и свян. А хората от глад умират. От студ умират. От болести умират. А ний строим, строим, строим. Мислим си: “Ще живеем богати, обичани, вечно щастливи и недостижими. Ще сме с приятели заобиколени. Гуляи. Карнавали. И строим, строим, строим. Приятелите ни завиждат. “Ха! Нека ни завиждат! Дворецът си е наш!” И така строим сами своята къщичка от карти. Времето се развали. Духна вятър и къщата от карти се събори. Кой от нас беше в къщата асото пика? Кой беше двойката спатия? Сега всички сме равни. Седим на тротоара и просим милостиня. Приятелите ни от нас отрекоха се. В тухлени къщи те живеят. Студено е и болести сега ни мъчат. Последното петаче за хляб вчера дадохме го. Ами сега? Защо ни беше този дворец от карти? Защо така само за себе си мислихме? Защо бяхме егоисти?
Следующее из категории
Следующее автора