Легенда за розата на Айше
Преди много, много лета... в Бѐлоградчик
живял мюсюлманин Хаджи Хюсеин,
що в слава на Бога, на своя Аллах
решил да издигне джамия без страх.
Дѝрил той дълго дюлгерин добър,
навред обикалял със своя катър.
Накрая на Стойне стиснал ръка,
майстор прославен от Дебър града.
Започнал. Работил. Камък връз камък
стените градил сякаш на замък,
два реда прозорци по български сложил,
та слънце да влиза в лоното божие.
Покрил минарето с мед като злато,
върха с полумесец, да грее чудато.
Пода застлал с тухли червени,
същи шевици в килими вградени.
Тавана с резба от дърво украсил,
издялал изкусно звезди и лъчи,
ошарил колоните с пъстри цветя
и храмът просветнал цял в светлина.
Минало време и Стойне решил,
в Дебър да иде, в града си най-мил,
отишъл в дома на Хаджи Хюсеин,
заплата да вземе, за туй що сградил.
На порти потропал, а там на мига
излязла красива девойка една,
с коси като злато, с очи кадифе,
в ръцете си с роза. С открито лице.
Щом зърнала момъка, в у̀плах голям
изпуснала цветето, хукнала в срам,
че щерка била тя на турчина строг,
а ласка съзряла в поглед дълбок.
Навел се дюлгеринът, вдигнал я с плам,
аромата ѝ вдъхнал и влюбил се там
не в розата кървава, а във Айше –
момичето младо... с душа на дете.
/следва продължение/
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Таня Мезева Все права защищены
