Легенда за Търновската царица Мара
Било е отдавна... четиринайсети век,
турци нахлули в Търновско царство,
сеч и погром настали навред,
в родни земи налагали робство.
Владетел тогава Иван бил, Шишман,
обичащ народа, отхвърлящ поквара,
затуй за спасение българско, в дан
обрекъл сестра си, принцесата Мара.
За чудната хубост се знало навред,
макар и вдовица, много я звали,
но пръв я поискал султанът Мурад,
ханъма да стане, та род да пожали.
Когато султанът пристигнал, в мига
едно пожелала болярката лична,
царството свое да види сама
и прошка да вземе с` земя героична.
Царевец града с високи стени
и Арбанашкото плато минала бавно,
стигнала Лясковски бели скали
и съ̀лзи заронила горки и жални.
Где капнела всяка, растели лози
с гро̀здове сочни и мирис омаен,
по сорт непознати за тези земи,
но сбрали духът, векове да витае.
После се върнала в равно поле,
под царския двор, да се с близки прощава,
стенело в мъка сиротно сърце,
но гордо се врекла на правата вяра.
Спуснал се мрак над целия град,
никой в дома си кандило не палнал,
камбаните скръбни мълчали, във знак
за почит пред Мара, принцесата вярна.
Така тя спасила български род
/макар и за кратко/, оставила диря.
Легендата казва, че вречена в Бог,
дори и султанка, намерила мѝра.
И днес, насред Търново, „Марно поле“
спомня с достойнство болярката тази,
гдето последно подвила нозе,
сбогом да вземе, но род да опази.
14.11.2018 г.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Таня Мезева Все права защищены
