Легенда за Търновската царица Мара
Било е отдавна... четиринайсети век,
турци нахлули в Търновско царство,
сеч и погром настали навред,
в родни земи налагали робство.
Владетел тогава Иван бил, Шишман,
обичащ народа, отхвърлящ поквара,
затуй за спасение българско, в дан
обрекъл сестра си, принцесата Мара.
За чудната хубост се знало навред,
макар и вдовица, много я звали,
но пръв я поискал султанът Мурад,
ханъма да стане, та род да пожали.
Когато султанът пристигнал, в мига
едно пожелала болярката лична,
царството свое да види сама
и прошка да вземе с` земя героична.
Царевец града с високи стени
и Арбанашкото плато минала бавно,
стигнала Лясковски бели скали
и съ̀лзи заронила горки и жални.
Где капнела всяка, растели лози
с гро̀здове сочни и мирис омаен,
по сорт непознати за тези земи,
но сбрали духът, векове да витае.
После се върнала в равно поле,
под царския двор, да се с близки прощава,
стенело в мъка сиротно сърце,
но гордо се врекла на правата вяра.
Спуснал се мрак над целия град,
никой в дома си кандило не палнал,
камбаните скръбни мълчали, във знак
за почит пред Мара, принцесата вярна.
Така тя спасила български род
/макар и за кратко/, оставила диря.
Легендата казва, че вречена в Бог,
дори и султанка, намерила мѝра.
И днес, насред Търново, „Марно поле“
спомня с достойнство болярката тази,
гдето последно подвила нозе,
сбогом да вземе, но род да опази.
14.11.2018 г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Мезева Всички права запазени
