Лодки
Лодките сънуват неспокойно,
легнали на края на водата.
Дишат незакотвено, нестройно,
вързани в прибоя на зората.
Тя ги чака там, зад хоризонта,
сбира светлина да ги събуди.
Младите ù мигли още помнят
как летяха вчера като луди.
Спомени в ребрата им се крият,
стъпки по дъната им белеят.
Мокри съноцветия ги мият
и тъгуват, че ще избледнеят.
Женска сянка слиза при морето,
лодка ранобудна я очаква.
Вятърът лодкар ù взе сърцето...
Чайка съзаклятница проплаква.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Валентин Евстатиев Все права защищены
