Не ме поиска, когато пролетно в косите имах теменужен вятър. И в очите, след дъжда, дъгата беше спряла ярка. Не ме поиска - нежноизгревна, когато кадифени рози по лицето ми цъфтяха в първи грях. Когато бях копнежно топла и летен бриз люлях - не ме видя. Не ме зася - не бях и плодородна. Но имах сила да даря на друг и житото, и хляба след това. Сега съм есенна, но не златиста, а съм сребърна. Мъглата се усеща - влачи хлад от недоискане, от недолюбване и от неистини. Сега поиска. Нишката ни изтъня. Не мога да те топля. Тънкостенна и чуплива е душата ми. Горчиво залезно усещам мрака и студа. Сега я искаш... закъсня. Любов недопоискана се разпиля...
Или, я стани чедо по роса, натъкми тънко коланче, тури на вратлето герданче, ливанто, червило, белило и цвете в косите забий, иди на бистро кладенче, може пък там да те чака, водица да ти напие...Зем.
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.
е душата ми.
Като звън от кристал в душата ми зучи стиха ти!Поздрави от мен!