Генка Богданова

Трепери земята, кънтят небесата от стъпки на прелестен пес.

Какъв ти пес, братко, пред мене накратко извива снага Болонез.

Косъмът – къдрав, опашка – коприна, а погледа – фин шоколад…

Как ли спокойна край него да мина –Аполон е, макар и космат!

Носът му е влажен, а тялото снажно, очите му – пълни със страст…

Усещам, започва романът паважен, поглеждам  го страстно и аз.

Излъчва флуиди душата ми нежна, мъркам  с най –сладкия глас.

Но мярна се мацка с палто белоснежно и той я последва в захлас.

Въздишам след него с гордост ранена, проклинам късмета си бос:

- Дали ми е било така отредено?! – сама си задавам въпрос: -

Нали съм просто „писана” улична, кротка, та с моя  калпав късмет,

пътя ми мина черната котка пред кавалера красив и напет.

Но защо ли, защо ли тъй се увлякох и страдам по тоз Болонез?

Аз всъщност на среща със Шаро отивах – със селския, простичък пес.

Ех, няма си Шаро горда осанка, измършавял е, изглежда и стар,

но бъбрим си сладко под някоя сянка , че Шаро е верен другар.

Шаро е куче невзрачно и скромно, и си няма  шармантно лице,

но той е с душа обичлива, с огромно и  предано, златно сърце.

Напразно проклинам черната котка,  тя днес ми донесе късмет,

сега съм при Шаро и бъбрим си кротко на сянка под живия плет.