Разходих се във времето ни старо

и спомних си за приказните дни,

в които нощем свирех на китара

и биехме се с морските вълни.
 

Любовните си трепети разгледах.

Поплаках за отминали неща,

които ми изглеждат тъжно бледи,

когато в небесата ги чета.
 

Като че ли пред мен е сладоледът

и всичките момичета в нощта,

които не отминах с поглед леден,

а винаги допълвах с топлина.
 

Приятелите мои си играят

на па̀стра и на скачане с въже.

Порастват и тегобата не знаят –

че някой от вълшебството краде.
 

Момичетата мислят се за майки

на някакви измислени деца.

Животът ни, дечица, е утайка

на дъното на чашата с тъга!
 

Намерих си спокойствие по мярка.

Помнете ме – старуха наранен.

Животът ми е люлячето в парка,

което подминаваш всеки ден.