Люлячето в парка
Разходих се във времето ни старо
и спомних си за приказните дни,
в които нощем свирех на китара
и биехме се с морските вълни.
Любовните си трепети разгледах.
Поплаках за отминали неща,
които ми изглеждат тъжно бледи,
когато в небесата ги чета.
Като че ли пред мен е сладоледът
и всичките момичета в нощта,
които не отминах с поглед леден,
а винаги допълвах с топлина.
Приятелите мои си играят
на па̀стра и на скачане с въже.
Порастват и тегобата не знаят –
че някой от вълшебството краде.
Момичетата мислят се за майки
на някакви измислени деца.
Животът ни, дечица, е утайка
на дъното на чашата с тъга!
Намерих си спокойствие по мярка.
Помнете ме – старуха наранен.
Животът ми е люлячето в парка,
което подминаваш всеки ден.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Драганов Всички права запазени
