Събрал солта от пясъците на прибоя,

дъхът ти повей носи на сълза,

навярно някога ще бъдеш моя-

отречена през времето мечта.

И в хладни пръсти ще те стискам,

дорде светът те възроди,

за истинската  радост се рискува,

да минеш даже през тъги.

И сляпо да протягаш длани,

към нищото изпълнено със здрач

и всяка стъпка да ти прави рани,

но ти на своята съдба- орач,

да теглиш морно, времето човешко,

тъй впило се във теб, като змия

и с остри нокти да разкъсваш

невидимите мрежи на страха.

Събрал смеха на пролетната нежност

гласът ти спомен носи за жена,

навярно някога ще  бъдеш възкресена-

погубена от подлост красота.

И в стъклено-зелените зеници,

на буйният ти за живот копнеж,

снага изправила отново, в съня ми-

ангел, ще се взреш…

И там ще бъдеш в мене жива,

прииждаща, като река

и всяка клетка на духа-щастлива,

ще знае твойте имена.