Мечта
Събрал солта от пясъците на прибоя,
дъхът ти повей носи на сълза,
навярно някога ще бъдеш моя-
отречена през времето мечта.
И в хладни пръсти ще те стискам,
дорде светът те възроди,
за истинската радост се рискува,
да минеш даже през тъги.
И сляпо да протягаш длани,
към нищото изпълнено със здрач
и всяка стъпка да ти прави рани,
но ти на своята съдба- орач,
да теглиш морно, времето човешко,
тъй впило се във теб, като змия
и с остри нокти да разкъсваш
невидимите мрежи на страха.
Събрал смеха на пролетната нежност
гласът ти спомен носи за жена,
навярно някога ще бъдеш възкресена-
погубена от подлост красота.
И в стъклено-зелените зеници,
на буйният ти за живот копнеж,
снага изправила отново, в съня ми-
ангел, ще се взреш…
И там ще бъдеш в мене жива,
прииждаща, като река
и всяка клетка на духа-щастлива,
ще знае твойте имена.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Lyudmila Stoyanova Всички права запазени
