Мечти...
Мечти...
Към залеза бързащ денят се задъхва,
Живота притихнал очаква нощта,
а вятър подухнал дърветата лъхва
с вечерният дъх от мечти и цветя...
Небето отгоре Земята поглежда
през звездният блясък на свойте очи-
нощта като време за обич отрежда
Вечерна проверка за всички мечти...
Във строя ще дойдат и живи, и мъртви
мечтите прекрасни на моят Живот-
еднакво любими, макар не еднакво
шастливи в един или друг период.
За мъртвите с тиха тъга ще пожаля-
обичах ги много, те бяха добри,
но искам в нощта с тръпна нежност да галя
дошлите сега... Непознати дори...
Те плахо пристъпват и всяка ми носи
свенливо „светена вода” като дар,
а аз не задавам излишни въпроси:
„Не е ли светена в греховен олтар?...”
И клетва за вярност днес нищо не значи,
а само Любов без засита в страстта-
решат ли от мен да си тръгнат обаче
единствено искам от тях: Лудостта...
Оная, която със длани и с устни
в нощта разлюляните наши тела,
с Инстинкта си водеше, да не пропуснат
те звездната сага на всяка мечта...
...Та в нощ като тая, щом сам си замръкна,
то Лудост да имам за двама поне
да вярвам: „Не вятър, че блъска отвънка,
а сбъркала пътя Мечта ще се спре!...”
Коста Качев
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Коста Качев Все права защищены
