Механизъм
Догонвам вятъра по прашни улици.
Грехът в очите ми е тел бодлива.
Сълзите тъй желано бедствие,
защото болката довежда до безчувствие.
С пресъхнала уста поглъщам дните си.
Обезкървен.
От лутане не виждам нищо.
Форсиран до крещяща невротичност
раздирам и последната си мисъл.
Дишам тежко, учестено.
Изгубен в самота, а не пречистен.
И като механизъм с експлозив
тиктакам в отброяваща ритмичност.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Радостина Попова Все права защищены
