Догонвам вятъра по прашни улици.
Грехът в очите ми е тел бодлива.
Сълзите тъй желано бедствие,
защото болката довежда до безчувствие.
С пресъхнала уста поглъщам дните си.
Обезкървен.
От лутане не виждам нищо.
Форсиран до крещяща невротичност
раздирам и последната си мисъл.
Дишам тежко, учестено.
Изгубен в самота, а не пречистен.
И като механизъм с експлозив
тиктакам в отброяваща ритмичност.
© Радостина Попова All rights reserved.
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
