Механизъм
Догонвам вятъра по прашни улици.
Грехът в очите ми е тел бодлива.
Сълзите тъй желано бедствие,
защото болката довежда до безчувствие.
С пресъхнала уста поглъщам дните си.
Обезкървен.
От лутане не виждам нищо.
Форсиран до крещяща невротичност
раздирам и последната си мисъл.
Дишам тежко, учестено.
Изгубен в самота, а не пречистен.
И като механизъм с експлозив
тиктакам в отброяваща ритмичност.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радостина Попова Всички права запазени
