Щом се спусне над града тъма
и от умората склониш глава,
аз при тебе тихичко ще долетя
да ти разкажа приказка една.
Затвори очи.
Без пръсти ще рисувам по леда:

"Ей там, виждаш ли, е долината,
където е живяла красавица добра.
Косите й - тъй дълги бяха,
тъй дълги, по - тъмни от нощта.
Очите й - трева зелена бяха,
снагата й гледаш - млада върба,
а кожата - коприна, ослепява с белота.
Но била орисана от зла съдба
да чака по морето любовта
и с обичта си да убие скъпата душа...
И ето - вятър вее черни платна!
Пристигнал в долината разбивачът на сърца.
Момъкът, орисан да не познае любовта.
За зла шега съдбата не го дарила с красота,
ала очите му били дълбоки - бездънни езера,
а усмивката му, сякаш греят сто слънца.
И паднал момъкът чаровен върху твърдата земя. 
И паднала девойката, забила нож в гръдта."

Заспиваш ли?
Сега за миг до тебе ще поседна
и ръката си във твойта ще вплета...
Ала дали ще ни завари утринта?!